Да оперираш себе си... - История на медицината в снимки

На 27 години хирургът д-р Леонид Иванович Рогозов бил разпределен в Новолазаревската база в Антарктика. Лекарят получава остър апендицит и състоянието му бързо се влошава. Поради липса на самолет  и лошите метеорологични условия, както и опасността от перфорация на апендикса той решава, да се самооперира. На метеорологът от екипа са поверени екартьорите, а на шофьора - да държи огледалото и хирургичните инструменти. Операцията е извършена в леглото под местна упойка.

"Аз не си позволих да мисля за нищо друго, освен за операцията ... Горките  мои  помощници!  В последния момент аз ги погледнах , те стояха в бели халати  и самите те бяха по-бели от тях.  Аз бях също много изплашен. Но след това аз взех  иглата с новокаин и си поставих първата инжекция. Някак си автоматично превключвах на режим "операция"  и от този момент нататък, аз не забелязвах нищо друго. " – казва Рогозов.

По време на операцията  той припада, но след това успява да продължи и да я завърши за по-малко от два часа. Възстановява се бързо и след по-малко от две седмици поема отново всички свои задължения…

 След това събитие, 27-годишният хирург става световно известен. Инструментите, с които Леонид Рогозов изпълнил операцията са изложени в Музея на Арктика и Антарктика в Санкт Петербург.

Железен бял дроб – История на медицината в снимки

Железният дроб, известен още като Смукача (The Drinker) или като цистерната на Шоу (Shaw tank), е разработен през 1929 г. и е една от първите машини за изкуствена белодробна вентилация с отрицателно налягане, използвани за дългосрочна терапия. Този тип машина е използван по времето на полиомелитната епидемия, който удря света през четиридесетте години на миналия век. Представлява голям цилиндричен резервоар, който обхваща пациента от стъпалата до врата. Гумен уплътнител затваря горната част на резервоара преди шията на пациента така че само вратът и главата/лицето на пациента (съответно външните дихателни пътища) са изложени на околния въздух. Принципът на действие се състои в имитация на естествения процес дишане - понижаване на интра-торакалното налягане. При спонтанното дишане, отрицателно налягане се създава в плевралната кухина посредством работата на дихателните мускули: диафрагмата и междуребрените мускули разширяват размера на кухината на гръдния кош; полученият градиент между атмосферното налягане и налягането вътре в гръдния кош генерира въздушен поток. В железните бели дробове с помощта на помпа механично се създава вакуум вътре в резервоара, позволяващ повдигане и разширение на гръдния кош. Това отрицателно налягане и разширяване на гръдния кош води до засмукване на атмосферен въздух.

Снимката е от 1937г. и показва лечение на деца със засегната дихателната мускулатура от полиомиелит, преди откриване на полиомиелитната ваксина. Много деца са живеели с месеци в този апарат, въпреки това не всички са оцелявали.

Чумният лекар - История на медицината в снимки

Чумният лекар (англ. Plague doctor, нем. Pestarzt, итал. Physici epidemeie) – Появила се в средновековна и ренесансова Европа дефиниция на лекар, чието основно задължение е лечението на пациенти с бубонна чума, или " Черната смърт ", особено по време на епидемии. Отличителен белег на чумния лекарят е бил специален защитен костюм и маска с голям нос. Маската наподобява клюн на птица. Поради специфичния си външен вид, както и мистичния ореол около него, чумният лекар оказва силно влияние върху европейската култура , както е изразено в частност с появата на съответния персонаж в италианския " Commedia dell'arte " и прочутите венециански маски. През Средновековието чума почти не се лекувала. Действията са били насочени само към изрязване или обгаряне на чумните бубони. Чумните лекари лекували още чрез кръвопускане с поставяне на пиявици, и с изсушени жаби за " балансиране соковете на нормален живот. "  Смъртността при тези начини на лечение била 77-97%. Най-изпитаната рецепта за спасение от болестта била „cito, longo, tarde” – бягане от заразените райони колкото се може по-бързо, по-надалеч, за възможно най-дълго време. Чумните лекарите не можели да общуват с широката общественост, поради естеството на тяхната дейност и възможното разпространение на болестта, и често се поставяли под карантина. Най-известният чумен лекар е Michel de Nostredame, известен повече като предсказателя Нострадамус.

Gunther von Hagens, Institute for Plastination, Heidelberg, Germany

Gunther von Hagens (роден в Gunther Liebchen, 10 Януари 1945) е спорен германски художник-анатом, известен с техниката си за пластифициране на трупове, при която в най-общи линии течностите и липидите в тялото се заместват с полимери. Обикновено изложбите му се посрещат твърде скандално и с недоволство от политици и представители на Църквата. Ето част от творбите му:

Отмъщението на анестезиолога

Продължение на „Как хирурзите дразнят анестезиолозите”.

И така, нека си представим следната ситуация: С Вашият колега анестезиолог се познавате от студентски си години. Той е от онези пичове с големи сърца и широки души. Свикнал ви е на характеропатиите и емоционалните инконтиненции и като цяло Ви приема такъв какъвто сте си. В тези случаи опитите ви да го провокирате се приемат за закачка и се отминават с усмивка, нали?! Но има едни анестезиолози-и-и, които работят медицина основана на доказателства, а не на опита, като вас. Те изпитват необходимост да доказват своята безпогрешност всеки ден! И то най-вече пред себе си, като натрият носа на някои хирург. А ако хирурзите са двама – още по-добре! Знаят, че заслугата хирурзите да не оперират още в подземията на болниците, които скривали виковете на пациентите им от околния свят е тяхна и очакват дълбока благодарност и признателност за това. А тя винаги е по-малка от очакванията им. Затова присъствието ви в операционната означава дуел, който те са решени да спечелят с цената на всичко. Ето някои от използваните похвати:

1. Връщане на болния – поводи колкото щеш – високо кръвно, лак на ноктите, нарушена хранителна пауза, косми от носа, преминаващи в мустак и завършващи под нивото на долната устна. Тук две мнения няма – всичко се прави за доброто на болния. Оправдания от сорта на „Ами той сега се притеснява”, „Кардиологът нищо не е написал…“, „Какво са две глътки вода”, „Ами нямаме лакочистител в отделението” или „Ама ако му подстрижем мустака ще се разстрои и може да вдигне кръвно” не минават! Още по-остро се приемат нападките от сорта на: „Ако имаше преданестезиологична консултация и го беше премедикирал с Дормикум в 22 и 8ч., сега нямаше кръвното му да е такова”, „Ами не знам какво сте си говорили на преданестезиологичната консултация!?” – те са груби и не водят нищо добро след себе си!

Какво се случва, ако все пак на болния бъде дадена анестезия:

Да предположим, че анестезиологът вече е интубирал болния. По време на интубацията е изръсил толкова адреналин, колкото ако го бяха изстреляли в космоса и то точно на петък 13-ти. Особено ако интубацията е била синьо-бяла /болния е посинял, а той е побледнял/. Тогава първия един час анестезиологът заслужено посещава на себе си – прочитане на вестника, изпиване на сутрешното кафе, обсъждане на новостите от социалния живот с анестезиологичната сестра, ходене до тоалетната, до съседната операционна за обмен на информация и други. Следва краткотрайно втренчване в монитора и ето че над паравана изниква главата на Вашия анестезиолог. Интересното в случая е, че колкото и високо да е вдигнат паравана, то височината винаги бива преодоляна. От тук нататък започва мрънкането за това, че:

- Маншетът на апарата за кръвно налягане е притиснат от корема на хирурга – ами и на хирурга не му е приятно на всеки 5 минути нещо да се надува под корема му, ама никои не го пита.

- Половината инструментариум е на гърдите на болния, а валвите са на врата му – ами ако бяхте левичар, всичко това щеше да е в краката му;

- Лежите на гърдите на болния – ама да не мисли, че от хубаво сте застанали така;

Следва половин часова пауза – ходене за минерална вода, обмен на информация с анестезиолога от съседната зала, който на свой ред е дошъл на посещение и т.н.

Отново втренчване в монитора и любопитно надничане зад паравана. Време е за неудобни въпроси от сорта на: „До къде стигнахте?“  Което почти винаги звучи като „А защо сте още до там” или „Какво правите?“ И то точно когато не знаете какво да правите от тук на сетне и си топите с тупферчето в нищото, гледайки с празен поглед и с надеждата да Ви озари някоя креативна идея. Да предположим, че това се случи. Тактически и технически сте направили поредната си брилянтна операция и след основния прием се ориентирате към затваряне. Ако имате неблагоразумието да се оплачете от релаксацията на болния, то незабавно ще бъдете финтиран с – Направена е, ама още не го е завъртял... Не става много ясно кое, какво, къде трябва да се завърти... Добре, че червото в крайна сметка умалява да излиза и влиза в корема и забравя защо изобщо е тръгнало да перисталтира...  

Друг заек от ръкава е ранното събуждане на болния – след тежката операция, времето когато може да се отпуснете с шиене на подкожие и кожа, да спретнете най-уникалния козметичен шев на който сте способен, ей така, за гъдел на душата, установявате, че болния е по-буден и от Вас! Той твърдо е решен да стане и да си иде, без въобще да му пука за подкожието и кожата му и за козметичния Ви шев. А зоркият поглед зад паравана ви напомня, че вече сте на финалната права и нямате време да се заигравате, защото „болката буди”...

За капак на всичко, точно когато хирургичното отделение или клиника е напълнено до последното легло разбирате, че миорелаксацията по време на операцията за повече от 4 часа, не е достатъчно условие болния да бъде приведен в реанимация.

...И така, неусетно, в шеги и закачки минава още един динамичен и стремителен ден от хирургичната Ви кариера. В края на този ден излизайки от операционния блок, под ръка с Вашия анестезиолог, колегата от студентските Ви години /пича с голямото сърце и широката душа от по-горе/ си спомняте за онази колежка с големите сини очи по която така си падахте и двамата. Същата онази, която се омъжи за патолог. Като този който днес 45 минути измити чакахте в операционната, с надеждата най-накрая да спре да се бара по...микроскопа и да Ви отговори на гефрира, че в крайна сметка „трябва да се остави за траен препарат”. Ама как да не му врътнеш един номер бе?...

P.S.: Всяка прилика с действителни лица и реални ситуации е случайна!  ;)