Продължение на „Как хирурзите дразнят
анестезиолозите”.
И така, нека си представим следната ситуация: С
Вашият колега анестезиолог се познавате от студентски си години. Той е от онези
пичове с големи сърца и широки души. Свикнал ви е на характеропатиите и
емоционалните инконтиненции и като цяло Ви приема такъв какъвто сте си. В тези
случаи опитите ви да го провокирате се приемат за закачка и се отминават с
усмивка, нали?! Но има едни анестезиолози-и-и, които работят медицина основана
на доказателства, а не на опита, като вас. Те изпитват необходимост да доказват
своята безпогрешност всеки ден! И то най-вече пред себе си, като натрият носа
на някои хирург. А ако хирурзите са двама – още по-добре! Знаят, че заслугата
хирурзите да не оперират още в подземията на болниците, които скривали виковете
на пациентите им от околния свят е тяхна и очакват дълбока благодарност и
признателност за това. А тя винаги е по-малка от очакванията им. Затова присъствието
ви в операционната означава дуел, който те са решени да спечелят с цената на
всичко. Ето някои от използваните похвати:
1. Връщане на болния – поводи колкото щеш –
високо кръвно, лак на ноктите, нарушена хранителна пауза, косми от носа,
преминаващи в мустак и завършващи под нивото на долната устна. Тук две мнения
няма – всичко се прави за доброто на болния. Оправдания от сорта на „Ами той
сега се притеснява”, „Кардиологът нищо не е написал…“, „Какво са две глътки
вода”, „Ами нямаме лакочистител в отделението” или „Ама ако му подстрижем
мустака ще се разстрои и може да вдигне кръвно” не минават! Още по-остро се
приемат нападките от сорта на: „Ако имаше преданестезиологична консултация и го
беше премедикирал с Дормикум в 22 и 8ч., сега нямаше кръвното му да е такова”, „Ами
не знам какво сте си говорили на преданестезиологичната консултация!?” – те са
груби и не водят нищо добро след себе си!
Какво се случва, ако все пак на болния бъде
дадена анестезия:
Да предположим, че анестезиологът вече е
интубирал болния. По време на интубацията е изръсил толкова адреналин, колкото ако
го бяха изстреляли в космоса и то точно на петък 13-ти. Особено ако интубацията
е била синьо-бяла /болния е посинял, а той е побледнял/. Тогава първия един час
анестезиологът заслужено посещава на себе си – прочитане на вестника, изпиване
на сутрешното кафе, обсъждане на новостите от социалния живот с анестезиологичната
сестра, ходене до тоалетната, до съседната операционна за обмен на информация и
други. Следва краткотрайно втренчване в монитора и ето че над паравана изниква
главата на Вашия анестезиолог. Интересното в случая е, че колкото и високо да е
вдигнат паравана, то височината винаги бива преодоляна. От тук нататък започва
мрънкането за това, че:
- Маншетът на апарата за кръвно налягане е
притиснат от корема на хирурга – ами и на хирурга не му е приятно на всеки 5
минути нещо да се надува под корема му, ама никои не го пита.
- Половината инструментариум е на гърдите на
болния, а валвите са на врата му – ами ако бяхте левичар, всичко това щеше да е
в краката му;
- Лежите на гърдите на болния – ама да не
мисли, че от хубаво сте застанали така;
Следва половин часова пауза – ходене за
минерална вода, обмен на информация с анестезиолога от съседната зала, който на
свой ред е дошъл на посещение и т.н.
Отново втренчване в монитора и любопитно
надничане зад паравана. Време е за неудобни въпроси от сорта на: „До къде
стигнахте?“ Което почти винаги звучи
като „А защо сте още до там” или „Какво правите?“ И то точно когато не знаете
какво да правите от тук на сетне и си топите с тупферчето в нищото, гледайки с празен
поглед и с надеждата да Ви озари някоя креативна идея. Да предположим, че това
се случи. Тактически и технически сте направили поредната си брилянтна операция
и след основния прием се ориентирате към затваряне. Ако имате неблагоразумието
да се оплачете от релаксацията на болния, то незабавно ще бъдете финтиран с –
Направена е, ама още не го е завъртял... Не става много ясно кое, какво, къде
трябва да се завърти... Добре, че червото в крайна сметка умалява да излиза и
влиза в корема и забравя защо изобщо е тръгнало да перисталтира...
Друг заек от ръкава е ранното събуждане на
болния – след тежката операция, времето когато може да се отпуснете с шиене на
подкожие и кожа, да спретнете най-уникалния козметичен шев на който сте
способен, ей така, за гъдел на душата, установявате, че болния е по-буден и от Вас!
Той твърдо е решен да стане и да си иде, без въобще да му пука за подкожието и
кожата му и за козметичния Ви шев. А зоркият поглед зад паравана ви напомня, че
вече сте на финалната права и нямате време да се заигравате, защото „болката
буди”...
За капак на всичко, точно когато хирургичното отделение или клиника е напълнено до последното легло разбирате, че миорелаксацията по
време на операцията за повече от 4 часа, не е достатъчно условие болния да бъде
приведен в реанимация.
...И така, неусетно, в шеги и закачки минава
още един динамичен и стремителен ден от хирургичната Ви кариера. В края на този
ден излизайки от операционния блок, под ръка с Вашия анестезиолог, колегата от
студентските Ви години /пича с голямото сърце и широката душа от по-горе/ си
спомняте за онази колежка с големите сини очи по която така си падахте и двамата.
Същата онази, която се омъжи за патолог. Като този който днес 45 минути измити
чакахте в операционната, с надеждата най-накрая да спре да се бара по...микроскопа
и да Ви отговори на гефрира, че в крайна сметка „трябва да се остави за траен
препарат”. Ама как да не му врътнеш един номер бе?...
P.S.: Всяка прилика с действителни лица и реални ситуации е случайна!
;)
