сряда, 5 март 2014 г.

Да оперираш себе си... - История на медицината в снимки


На 27 години хирургът д-р Леонид Иванович Рогозов бил разпределен в Новолазаревската база в Антарктика. Лекарят получава остър апендицит и състоянието му бързо се влошава. Поради липса на самолет  и лошите метеорологични условия, както и опасността от перфорация на апендикса той решава, да се самооперира. На метеорологът от екипа са поверени екартьорите, а на шофьора - да държи огледалото и хирургичните инструменти. Операцията е извършена в леглото под местна упойка.
"Аз не си позволих да мисля за нищо друго, освен за операцията ... Горките  мои  помощници!  В последния момент аз ги погледнах , те стояха в бели халати  и самите те бяха по-бели от тях.  Аз бях също много изплашен. Но след това аз взех  иглата с новокаин и си поставих първата инжекция. Някак си автоматично превключвах на режим "операция"  и от този момент нататък, аз не забелязвах нищо друго. " – казва Рогозов.
По време на операцията  той припада, но след това успява да продължи и да я завърши за по-малко от два часа. Възстановява се бързо и след по-малко от две седмици поема отново всички свои задължения…
 След това събитие, 27-годишният хирург става световно известен. Инструментите, с които Леонид Рогозов изпълнил операцията са изложени в Музея на Арктика и Антарктика в Санкт Петербург.

Железен бял дроб – История на медицината в снимки


Железният дроб, известен още като Смукача (The Drinker) или като цистерната на Шоу (Shaw tank), е разработен през 1929 г. и е една от първите машини за изкуствена белодробна вентилация с отрицателно налягане, използвани за дългосрочна терапия. Този тип машина е използван по времето на полиомелитната епидемия, който удря света през четиридесетте години на миналия век. Представлява голям цилиндричен резервоар, който обхваща пациента от стъпалата до врата. Гумен уплътнител затваря горната част на резервоара преди шията на пациента така че само вратът и главата/лицето на пациента (съответно външните дихателни пътища) са изложени на околния въздух. Принципът на действие се състои в имитация на естествения процес дишане - понижаване на интра-торакалното налягане. При спонтанното дишане, отрицателно налягане се създава в плевралната кухина посредством работата на дихателните мускули: диафрагмата и междуребрените мускули разширяват размера на кухината на гръдния кош; полученият градиент между атмосферното налягане и налягането вътре в гръдния кош генерира въздушен поток. В железните бели дробове с помощта на помпа механично се създава вакуум вътре в резервоара, позволяващ повдигане и разширение на гръдния кош. Това отрицателно налягане и разширяване на гръдния кош води до засмукване на атмосферен въздух.
Снимката е от 1937г. и показва лечение на деца със засегната дихателната мускулатура от полиомиелит, преди откриване на полиомиелитната ваксина. Много деца са живеели с месеци в този апарат, въпреки това не всички са оцелявали.



Чумният лекар - История на медицината в снимки


Чумният лекар (англ. Plague doctor, нем. Pestarzt, итал. Physici epidemeie) – Появила се в средновековна и ренесансова Европа дефиниция на лекар, чието основно задължение е лечението на пациенти с бубонна чума, или " Черната смърт ", особено по време на епидемии. Отличителен белег на чумния лекарят е бил специален защитен костюм и маска с голям нос. Маската наподобява клюн на птица. Поради специфичния си външен вид, както и мистичния ореол около него, чумният лекар оказва силно влияние върху европейската култура , както е изразено в частност с появата на съответния персонаж в италианския " Commedia dell'arte " и прочутите венециански маски. През Средновековието чума почти не се лекувала. Действията са били насочени само към изрязване или обгаряне на чумните бубони. Чумните лекари лекували още чрез кръвопускане с поставяне на пиявици, и с изсушени жаби за " балансиране соковете на нормален живот. "  Смъртността при тези начини на лечение била 77-97%. Най-изпитаната рецепта за спасение от болестта била „cito, longo, tarde” – бягане от заразените райони колкото се може по-бързо, по-надалеч, за възможно най-дълго време. Чумните лекарите не можели да общуват с широката общественост, поради естеството на тяхната дейност и възможното разпространение на болестта, и често се поставяли под карантина. Най-известният чумен лекар е Michel de Nostredame, известен повече като предсказателя Нострадамус.

събота, 15 февруари 2014 г.

Gunther von Hagens, Institute for Plastination, Heidelberg, Germany

Gunther von Hagens (роден в Gunther Liebchen, 10 Януари 1945) е спорен германски художник-анатом, известен с техниката си за пластифициране на трупове, при която в най-общи линии течностите и липидите в тялото се заместват с полимери. Обикновено изложбите му се посрещат твърде скандално и с недоволство от политици и представители на Църквата. Ето част от творбите му:













петък, 14 февруари 2014 г.

Отмъщението на анестезиолога



Продължение на „Как хирурзите дразнят анестезиолозите”.
И така, нека си представим следната ситуация: С Вашият колега анестезиолог се познавате от студентски си години. Той е от онези пичове с големи сърца и широки души. Свикнал ви е на характеропатиите и емоционалните инконтиненции и като цяло Ви приема такъв какъвто сте си. В тези случаи опитите ви да го провокирате се приемат за закачка и се отминават с усмивка, нали?! Но има едни анестезиолози-и-и, които работят медицина основана на доказателства, а не на опита, като вас. Те изпитват необходимост да доказват своята безпогрешност всеки ден! И то най-вече пред себе си, като натрият носа на някои хирург. А ако хирурзите са двама – още по-добре! Знаят, че заслугата хирурзите да не оперират още в подземията на болниците, които скривали виковете на пациентите им от околния свят е тяхна и очакват дълбока благодарност и признателност за това. А тя винаги е по-малка от очакванията им. Затова присъствието ви в операционната означава дуел, който те са решени да спечелят с цената на всичко. Ето някои от използваните похвати:

1. Връщане на болния – поводи колкото щеш – високо кръвно, лак на ноктите, нарушена хранителна пауза, косми от носа, преминаващи в мустак и завършващи под нивото на долната устна. Тук две мнения няма – всичко се прави за доброто на болния. Оправдания от сорта на „Ами той сега се притеснява”, „Кардиологът нищо не е написал…“, „Какво са две глътки вода”, „Ами нямаме лакочистител в отделението” или „Ама ако му подстрижем мустака ще се разстрои и може да вдигне кръвно” не минават! Още по-остро се приемат нападките от сорта на: „Ако имаше преданестезиологична консултация и го беше премедикирал с Дормикум в 22 и 8ч., сега нямаше кръвното му да е такова”, „Ами не знам какво сте си говорили на преданестезиологичната консултация!?” – те са груби и не водят нищо добро след себе си!

Какво се случва, ако все пак на болния бъде дадена анестезия:
Да предположим, че анестезиологът вече е интубирал болния. По време на интубацията е изръсил толкова адреналин, колкото ако го бяха изстреляли в космоса и то точно на петък 13-ти. Особено ако интубацията е била синьо-бяла /болния е посинял, а той е побледнял/. Тогава първия един час анестезиологът заслужено посещава на себе си – прочитане на вестника, изпиване на сутрешното кафе, обсъждане на новостите от социалния живот с анестезиологичната сестра, ходене до тоалетната, до съседната операционна за обмен на информация и други. Следва краткотрайно втренчване в монитора и ето че над паравана изниква главата на Вашия анестезиолог. Интересното в случая е, че колкото и високо да е вдигнат паравана, то височината винаги бива преодоляна. От тук нататък започва мрънкането за това, че:
- Маншетът на апарата за кръвно налягане е притиснат от корема на хирурга – ами и на хирурга не му е приятно на всеки 5 минути нещо да се надува под корема му, ама никои не го пита.
- Половината инструментариум е на гърдите на болния, а валвите са на врата му – ами ако бяхте левичар, всичко това щеше да е в краката му;
- Лежите на гърдите на болния – ама да не мисли, че от хубаво сте застанали така;
Следва половин часова пауза – ходене за минерална вода, обмен на информация с анестезиолога от съседната зала, който на свой ред е дошъл на посещение и т.н.
Отново втренчване в монитора и любопитно надничане зад паравана. Време е за неудобни въпроси от сорта на: „До къде стигнахте?“  Което почти винаги звучи като „А защо сте още до там” или „Какво правите?“ И то точно когато не знаете какво да правите от тук на сетне и си топите с тупферчето в нищото, гледайки с празен поглед и с надеждата да Ви озари някоя креативна идея. Да предположим, че това се случи. Тактически и технически сте направили поредната си брилянтна операция и след основния прием се ориентирате към затваряне. Ако имате неблагоразумието да се оплачете от релаксацията на болния, то незабавно ще бъдете финтиран с – Направена е, ама още не го е завъртял... Не става много ясно кое, какво, къде трябва да се завърти... Добре, че червото в крайна сметка умалява да излиза и влиза в корема и забравя защо изобщо е тръгнало да перисталтира...  
Друг заек от ръкава е ранното събуждане на болния – след тежката операция, времето когато може да се отпуснете с шиене на подкожие и кожа, да спретнете най-уникалния козметичен шев на който сте способен, ей така, за гъдел на душата, установявате, че болния е по-буден и от Вас! Той твърдо е решен да стане и да си иде, без въобще да му пука за подкожието и кожата му и за козметичния Ви шев. А зоркият поглед зад паравана ви напомня, че вече сте на финалната права и нямате време да се заигравате, защото „болката буди”...
За капак на всичко, точно когато хирургичното отделение или клиника е напълнено до последното легло разбирате, че миорелаксацията по време на операцията за повече от 4 часа, не е достатъчно условие болния да бъде приведен в реанимация.
...И така, неусетно, в шеги и закачки минава още един динамичен и стремителен ден от хирургичната Ви кариера. В края на този ден излизайки от операционния блок, под ръка с Вашия анестезиолог, колегата от студентските Ви години /пича с голямото сърце и широката душа от по-горе/ си спомняте за онази колежка с големите сини очи по която така си падахте и двамата. Същата онази, която се омъжи за патолог. Като този който днес 45 минути измити чакахте в операционната, с надеждата най-накрая да спре да се бара по...микроскопа и да Ви отговори на гефрира, че в крайна сметка „трябва да се остави за траен препарат”. Ама как да не му врътнеш един номер бе?...
P.S.: Всяка прилика с действителни лица и реални ситуации е случайна!  ;)

четвъртък, 10 март 2011 г.

Бариатрична хирургия

Бариатрията е клон на медицината, третиращ причините, превенцията и лечението на затлъстяването – както фармакологично, така и хирургично.
Бариатричната хирургия /bariatric surgery/ се намесва, когато консервативните методи /диетичното хранене, физическите усилия и медикаменти/ са без ефект при лечение на затлъстяването. Друг показател за оперативно лечение е индексът на телесната маса (Boby Mass Index, BMI ):
BMI = Телесно тегло (kg) : (Ръст в m)2 = (kg/m2)
под 18.5 - Поднормено тегло
18.5 – 24.9 - Нормално тегло
25.0 – 29.9 - Наднормено тегло
30.0 – 34.9 - Затлъстяване I степен
35.0 – 39.9 - Затлъстяване II степен
над 40.0 - Затлъстяване III степен

Оперативното лечение е показано при стойности на BMI > 40 /45 кг над нормалната телесна маса при мъже и 35 кг над нормата за жени/, и BMI между 35 и 39.9 за пациенти, които имат сериозни здравословни проблеми във връзка с наднорменото тегло.
Операциите, които се прилагат биват няколко типа:
1. Рестриктивни – намаляват обема на стомаха;
2. Малабсорбтивни – намаляват усвояването на хранителните в-ва от организма;
3. Комбинирани – комбинират първите два метода. Те са най-ефективни и с най-малко негативни последствия за пациентите.

Видове операции:
Вертикална гастропластика - vertical banded gastroplasty, VBG
– в горната част на стомаха във вертикална посока се поставят скоби, а отворът към останалата част от стомаха се стеснява с пръстен. Така се забавя изпразването му и се създава усещане за пълнотата му.


Adjustable gastric banding или "lap band" - поставяне на силиконова връзка – бенд, в горната част на стомаха, най-често лапароскопски.
Gastric Band Surgery lap band:




Biliopancreatic diversion – с тежки малнутриртивни последици, поради което се прилага все по рядко. При нея се резецират ¾ от стомаха, което намалява обема му и потиска продукцията на солна киселина. Краят на тънкото черво се свързва с така оформения край на стомаха, а началната му част, включително и дванадесетопръстника, където се отварят жлъчния и панкреатичния канал, се свързва с тънкото черво в близост с прехода му към дебелото. По този начин жлъчката и ензимите от панкреатичния сок влизат в ограничен контакт с поетата храна, а тя се абсорбира в зависимост от нивото на свързване на проксималния участък към дисталния .

Biliopancreatic diversion с "Duodenal Switch " /ръкавна гастректомия с дуоденален суич/. При нея се маха само периферната част на стомаха и се оставя „ръкав” от началото до пилора на стомаха и началната част на дванадесетопръстника. След това последния се прекъсва и се свързва с по-дистален участък. Така се заобикаля контакта на храната с жлъчката и панкреасните ензими.


Стомашен Байпас (Gastric Bypass Roux-en-Y) - в горния отдел на стомаха се оформя малка кухина, изолирана от останалата част от органа. Тази кухина се изпразва директно в дистален участък на тънкото черво, свързан с нея. Проксималният, който следва естествения ход на гастроинтестиналния тракт след изолирания дял на стомаха се свързва с долен участък от червото. Така то наподобява буквата Y , от където идва и името му.


Стомашен балон (Gastric Balon) – осъществяваща се с обикновена гастроскопия, катов стомаха се поставя силиконов балон, който чрез сонда се запълва с течност, до диаметър около 10 см., заемащ част от обема на стомаха. Създава чувство за тежест в стомаха (тежи 500-600 грама) и усещане за заситеност, водещо до ограничава в храненето. След половин година балонът се премахва - отново с помощта на ендоскоп.
С тази методика могат да се свалят до 20 до 30 кг.
Методикато е подходяща при пациенти с много придружаващи заболявания и висок оперативен риск.
Поставяне:

Изваждане:

четвъртък, 17 февруари 2011 г.

Кибернож /CyberKnife/

Радиохирургията с CyberKnife е неинвазивно, високоенергийно стереотактично лъчелечение /броят на прецизно насочени лъчи на йонизиращи лъчения, идващи от различни посоки се срещат в определен момент/ облъчващо туморната формацията с точност по-малка от милиметър, при минимално облъчване на здравата тъкан.
Най-близката болница до България, в която се лекува с тази апаратура, е Медицински център Анадолу в Турция и Кибер Клиники Спиженко, Украйна: http://cyberclinika.com/

вторник, 22 юни 2010 г.

Трихобезоар

Безоарът е конкремент, образувал се в гастро-интестиналния тракт от множество погълнати, несмилаеми чужди тела – косми /Trichobezoar – трихобезоар/, растения /Phytobezoar – фитобезоар/ или неразтворени лекарства /Pharmacobezoar – фармакобезоар/, примесени с хранителни частици и слуз.Терминът „Безоар” произхожда от арабската дума Badzehr – антидот, противоотрова, използвана от лекарите през 12 – 18 век за подмладяване, при чума, проказа, ухапване от змия, епилепсия и др.

Трихотиломанията /trichotillomania - от гръцки - “tricho” - косъм, “tillen” - скубане и “mania” - мания/ е обсесивно-компулсивно разстройство, свързано с неконтролируемо желание за скубане на косми от тялото. Най-често това става от скалпът, миглите и веждите. Някои изскубват космите си несъзнателно, а други при стресови състояния. Болните обикновено отричат проблема и прикриват оголените места, носейки шапки, шалове, изкуствени мигли. След като отскубнат косми от тялото си, болните се заиграват с тях, като ги въртят, слагат ги между зъбите си, дъвчат ги или понякога ги поглъщат – т.нар. трихофагия. Причините за разстройството са комплексни – обсъждат се генетични и социални фактори, стрес, недостиг на невромедиаторите серотонин и допамин и др.

Хирургичният аспект на заболяването са трихобезоарите – конкременти съставени от погълнати косми, пимесени с хранителна частици и слуз. Обикновено се локализира в стомаха или тънкото черво. Рядко са откривани в colon transversum – т.нар. Rapunzel синдром. Симптомите, които предизвиква са анемия, коремни болки, хематемезис, гадене и повръщане, субилеус и илеус, перфорация, кървене от ГИТ, панкреатит, холестаза и др. В диагностиката на заболяването значение имат:
- липсваща или нарушена космена покривка на тялото;
- палпираща се формация в епигастриума – с-м на Lamerton
- СТ, ендофиброгастроскопия, Ехо-гр.;

Лечението е оперативно. Може да се екстрахира чрез лапаротомия, лапароскопски или ендоскопски, като по-големите безоари предварително се фрагментират с безоаротом или лазер. Макроскопски безоарът е с по-тъмен цвят от нормалния цвят на космената покривка, поради денатуриране на космените протеини от силно киселинния стомашен сок. Повътхността му е блестяща, поради натрупания по повърхността му мукус. Има неприятна путридна миризма, дължаща се на задържаните не смлени хранителни мазнини и бактериалната колонизация. 


неделя, 1 ноември 2009 г.

Най-интересните човешки страхове /фобии/

Из „Речник на човешките фобии”

А

Аблутофобия - страх от миене и къпане. Агирофобия, Дромофобия - страх от улици или страх от пресичане на улици. Алодоксафобия - страх от собствено мнение. Амбулофобия - страх от ходене пеша. Апотемнофобия- страх от хора с ампутации. Аракибутирофобия - страх от залеване на фъстъчено масло по небцето. Аулуфобия - страх от флейти. Аурорафобия- страх от Северното сияние. Аурофобия - страх от злато.

Б

Барофобия - страх от гравитацията. Библиофобия - страх от книги.

В

Венустрафобия - страх от красиви жени. Вестифобия - страх от обличане. Винофобия, Оенофобия - страх от пиене на вино.

Г

Гамофобия - страх от женитба. Гелиофобия - страх от смях. Генофобия - страх от секс. Генуфобия - страх от колена. Геронтофобия - страх от стари хора. Гимнофобия - страх от голота. Гинефобия - страх от жени. Глософобия - страх от говорене пред публика. Графофобия - страх от писане на ръка или страх да се държат пособия за писане. Гносиофобия - страх от познание.

Д

Дентофобия - страх от зъболекари. Дидаскалейнофобия - страх да ходиш на училище.

Е

Евпофобия - страх от чуването на добра новина. Елеутерофобия - страх от свобода. Ергазиофобия - страх от работа или действие, страх на хирурга да оперира. Еритрофобия - страх от червено, кръвотечения и червена светлина. Еротофобия - страх от секс и всичко свързано с него. Ергофобия - страх от работа. Ереутрофобия - страх от изчервяване. Еуротофобия, Колпофобия - страх от женски гениталии. Eуфобия - страх да чуеш добра новина. Ефебилфобия - страх от тинейджъри.

И

Идеофобия - страх от идеи. Итифалофобия - страх от съзерцаване или мисли за еректирал пенис. Интимофобия - страх от първата интимна среща.

К

Калигинефобия -страх от красиви жени. Карнофобия - страх от месо. Катизофобия - страх от сядане. Катоптрофобия - страх от огледала. Киберфобия, Логизомеханофобия - страх от компютри и работата с тях. Кипридофобия - страх от венерически заболявания и проститутки. Коитофобия - страх от коитус. Койметрофобия - страх от гробища. Кометофобия - страх от комети. Копофобия - страх от умора. Копрастазофобия - страх от запек. Копрофобия - страх от фекалии. Коулрофобия, Коулфобия - страх от клоуни.  Ксеноглософобия - страх от чужди езици.

Л

Лаканофобия - страх от зеленчуци. Лалиофобия - страх от говорене.

М

Магейрокофобия - страх от готвене. Медомалакуфобия - страх от загуба на ерекция. Медортофобия - страх от еректирал пенис. Менофобия - страх от менструация. Метифобия - страх от алкохол. Номофобия - страх от липсата на мобилен телефон.

О

Обезофобия, Покрескофобия - страх от увеличаване на теглото. Одонтофобия - страх от зъби, търсене на стаматологична помощ. Октофобия - страх от числото 8. Онейрогмофобия - страх от мокри сънища. Опиофобия - страх да лекуваш и да изписваш рецепти на болните. Оптофобия - страх да отваряш очи.

П

Папафобия - страх от римския папа. Параскаведекатриафобия - страх от петък 13. Партенофобия - страх от девствени, млади момичета. Партурифобия - страх от раждане. Пеладофобия - страх от плешиви хора. Плутофобия - страх от богатство. Погонофобия - страх от хора с бради. Политикофобия - страх от политици. Проктофобия - страх от ректум.

Р

Ректофобия - страх от ректум и болестите, свързани с него. Рипофобия - страх от дефекация. Ритиофобия - страх от бръчки. 

С

Сингенезофобия - страх от роднини. Сомнифобия - страх от заспиване. Соцерофобия - страх от родителите на съпругата или съпруга. Софофобия - страх от учене.

Т

Театрофобия - страх от театри. Томофобия - страх от хирургически операции. Трискайдекафобия - страх от числото 13.

У

Урофобия - страх от урина и от уриниране.

Ф

Фалакрофобия - страх ог оплешивяване. Фалофобия - страх от пенис, особено, когато е в еректирало състояние. Филемафобия - страх от целуване. Фонофобия - страх от разговори по телефона. Фронемофобия - страх от мислене.

Х

Хрометофобия - страх от пари, страх да се докоснеш до тях. Хронофобия - страх от времето и часовници.

Я

Ятрофобия - страх от лекари.

събота, 31 октомври 2009 г.

Топ 6 на най-оцеляващите бактерии в света

Бактериите са навсякъде около нас. Ако тялото ни се състои от 10 на 15-та степен клетки, то бактерите в него са 100 на 15-та, като само 100 000 от тях обитават всеки квадратен сантиметър от кожата ни. И ако за тях ние представляваме място с изобилие от хранителни в-ва и удобството на постоянна топлина, влажност и мобилност, то други техни събратя са принудени да оцеляват при далеч по-екстримални условия.
Това е топ 6 на най-оцеляващите бактерии в света:  

На 6-то място – Clostridium perfringens – причинител на гангрената, който е способен да се възпроизведе за 9 минути. При такава скорост теоретично една-единствна бактерия може да произведе за два дни повече потомство, отколкото протони има във вселената. Според белгийския биохимик и нобелов лауреат Кристиан де Дуве „При наличие на достатъчно осигурени хранителни в-ва една бактериална клетка може да произведе 280 000 отделни клетки само за един ден”. За същия период човешката клетка може да постигне само едно делене.

На 5-то място – Thiobacillus concretivorans – открит от учени в Австралия, този микроб живее в концентрирана сярна киселина;

На 4-то място – Micococcus radiophilus – открит в отпадъчните резервоари на ядрените реактори, където се тъпчел с плутоний;

На 3-то място – Deinococcus radiodurans – полиекстремофил, оцеляващ при студ, дехидратация, вакум, киселини и радиация. При моментно облъчване с йонизираща радиация в доза 5 000 Gy колониите му запазват 100% жизненост. При 15 000 Gy – 37%. За сравнение 10 Gy могат да убият човек. Според Икономист е „почти с имунитет към радиоактивността”. Ако нейната ДНК се разбие с радиация, частите веднага се формират отново „като откъснати крайници на недоубито създание във филм на ужасите”. Може би това ще бъде един от малкото оцелели организми след ядрения холокост.

На 2-ро място – Bacillus permians – бактерията възкръснала на 18 Октомври 1999г. след като престояла 250 000 000 години в солни залежи 600 метра под Карлсбад, Ню Мексико. Това прави бактерията по-стара, дори от континентите.

На 1-во място – Streptococcus mitis – отцелял, след като бил 2 години на Марс в затворения обектив на камерата на сондата Surveyor 3, част от мисията на Apollo 12.

четвъртък, 29 октомври 2009 г.

Ганглионова киста

Синоними: ганглион, мъртва кост, Buble’s cyst, Вible bump, Gideon's Disease, Bible therapy

В книгата си „Кръстникът” Mario Puzo описва как младия и чаровен лекар на хотела - доктор Джулс Сигал, избавя девойката Луси Мансини от появилия се преди няколко дни израстък на китката и. Той обяснява, че израстъкът може да се появи отново, но ако го премахне оперативно, тя ще остане без пари и ще трябва да носи превръзки. После силно удря ръката и с една от тежките си медицински книги и израстъкът се разнася. По-късно младият лекар разбира, че дамата притежава 10% от акциите на хотела и е можел да направи цяло състояние от малката подутина. 
Това всъщност представлява най-старият метод за лечение на ганглионовите кисти. В класическия му вариянт ударът е нанасян с Библията, от където идва и синонимът на заболяването - Buble cyst, Bible bump или Bible therapy. След като се разбрало, че не токлкова божието слова помага за изчезването на израстъка, колкото тежеста на книгата и силата на удара, с успех е започнало използването на всякакъв вид литература в борбата с него.  
Ганглионовите кисти са около 60% от доброкачествените тумори на ръката.
Те се срещат 3 пъти по-често при жените /около 70%/, от колкото при мъжете, обикновено във възрастта 20-40 год.
Произлизат от ставната капсула или от сухожилните влагалища. 
Етиология – все още е неизвестна. Предполага се дегенерация на съединителната тъкан с образуване на кистична формация. В резултат на хронично дразнене мезенхимните клети и фибробластите продуцурат муцин.
Предразполагащ фактор е физическото натоварване на ставата /стресово натоварване на ставата или често повтарящи се еднотипни движения/ – например при гимнастици, хора които пишат много на компютър и др.
Патоморфология:
Ганглионовите кисти по-често са унилобуларни и по-рядко мултилобуларни;
Могат да се локализират в областта на всяка става или сухожилно влагалищe, но най-често се локализират по дорзалната част на китката, в областта на скафоулнарната става /80%/. По-рядко са в областта на радиоскафоидната и скафотрапецоидната става.
Други от по-често срещаните локализации са по гърба на ходилото или около колянната става /киста на Baker/;
При локализация около дисталната интерфалангеална става се нарича мукозна киста, по дорзалната част на китката – дорзална киста на китката, а по воларната – воларна киста на китката; 
Те са псевдокисти – от вътрешната страна на стената им няма епител;
Изпълнени са с желеподобно съдържимо /синовиална течност/, съдържащо основно мукополизахариди, от които в най-голямо количество е хиалуроновата к-на;
Клиника:
Най-често кистите протичат асимптоматично, а значително по-рядко са болезнени, като болката се дължи на притискане на околните структури.
При притискане на нервни структури болката е по-скоро като парене с изтръпване на дисталните части от ръката или крака, които се инервират от съответния нерв. При притискане на сухожилие или става болката е тъпа. 
Обикновено формацията е фиксирана едностранно към подлежащите структури и може да променя размерите си – когато ставата се натовари тя се уголемява, а когато ставата е в покой – намалява;
Могат да са постоянни или да изчезнат и да се появят отново след известно време;
При дорзална локализация в областта на дисталната интерфалангеална става често се асоциира с остеоартрит и може да предизвика компресия на герминативния матрикс на нокъта, което да доведе до деформирането му;
Диагноза:
Физикално изследване
Трансилуминация 
Ехография
Рентгенография на ставата за изключване на тумор или артрит;
ЯМР
Диференциална диагноза трябва да се направи със синовиален сарком, хондросарком, венозна аневризма и др.
Усложнения:
Компресия на n.medianus – при воларно-радиално разположение, излизаща от карпалния канал. Може да се презентира със сетивни или моторни нарушения, които са индикация за оперативно лечение;
Компресия на n.ulnaris – при улнарно разположение и компресия на тунела на Guyon;
Лечение:
Нехирургично:
1. Наблюдение без терапия – в много от случаите /30-50%/ кистите изчезват от самосебе си без каквато и да е терапия;
2. Имобилизация на ставата;
3. Когато стената на кистата е тънка, в ранните стадии, може мануално да бъде притисната докато руптурира. В тези случаи съдържанито на кистата се резорбира;
4. Пунктиране на кистата с аспирация на съдържимото, и последваща имобилизация на ставата – успешна в 30-50%. Рецидивите при този вид лечение са около 50-80%. При повторна поява може да се направи нова аспирация или да се оперира хирургично. Някои автори препоръчват след аспирация в кухината на кистата да се инжектира стероид /за намаляване на рецидивите/.
При радиална локализация по воларната повърхност на китката, пункцията на кистата е противопоказана, тъй като често тя е в плътен контакт с радиалната артерия.
Хирургично:
1. Артроскопска ганглионектомия;
2. Отворена ганглионектомия;

1. Book метод:

2. Пункция:

сряда, 21 януари 2009 г.

Диабетно стъпало – интра-лезионно приложение на Insulin.

Отдавна на пациентите изправени пред т.нар. Протеус-проблем “Диабетно стъпало” / поради метаморфозна същност на заболяването, подобно на морския бог Протеус от древногръцката митология, за който се е вярвало, че може да приема различни форми./ са известни различни мазила, с ясен или не чак до там състав, един от компонентите на които е Insulin. Ето и теоретичната обосновка за включването му в тях: Установено е, че екзогенното приложение на Инсулин стимулира инсулиновите рецептори и рецепторите за растежни фактори. Експресията на Инсулин-подобния растежен фактор-1 /Insulin-like growth factor-1 (IGF-I)/ е налице във всички слоеве на епидермиса при здрави хора. При диабетно болните в интактната кожа експресията на фактора е само в stratum granulosum и stratum spinosum, и липсва в базалните слоеве на дермата, в ръбовете на язвата и в дермалните фибробласти. Освен това, в раневия секрет при диабетици има повишено разпадане на Инсулина, което може да бъде важен фактор за забавяне заздравяването на раните. В допълнение, в култури от фибробласти, изолирани от хронични диабетни рани се установява, че фибробластите имат намален потенциал за пролиферация и абнормална морфология. Вероятно това е резултат от липсата на стимулиращи растежа им фактори.
Скоро попаднах на една публикация от 2006г. в The Diabetic Food Journal на Odd Erik Johansen и съавтори, които съобщават за първите си стъпки по пътя към един нов начин в локалното приложение на Insulin’а – а именно инталезионно, чрез инфилтриране на раневите ръбове с 4Е бързодействащ инсулин веднъж седмично /intra-ulcero/. По този начин, те са стимулирали зарастването на язва с изходни размери 0.7/2.4см., която се затворила в рамките на 12 седмици, при 59 годишен мъж с диабет тип-1. Така интралезионното приложение на инсулин може да бъде нова алтернатива в лечението на труднозарастващите язви при диабетно стъпало.

събота, 17 януари 2009 г.

Хемикорпоректомия /hemicorporectomia, hemicorporectomy, транслумбална ампутация/




Встремежът си за спасяване на човешкия живот хирургията често е прибягвала до различни свръхрадикални операции. Така например през 1949г. Urban от Memorial Hospital в New York за постигане на дефинитивно лечение на карцином на мл.жлеза премахва почти полвината гръдна стена – извършва парастернална лимфна дисекция чрез резекция на залавните места на 2-ро до 5-то ребро за стернума en block с препарата.

Друг пример за свръхрадикалност е хемикорпоректомията – премахване на краката, тазовите кости, вътрешните и външните генитали, част от отделителната система, ректума и ануса. Първата такава операция е извършена едноетапно, през Февруари 1960г. от Charles S. Kennedy, на 74-годишен мъж по повод авансирал колоректален карцином. Пациентът почива 11 дни след това от тежък белодробен оток. Първата успешна хемикорпектомия е направена в Минесота през 1961г. от J. Bradley Aust и Karel B. Absolon на 29-годишен параплегик с малигнизирали декубитални язви. Пациентът живее 19 години и почива от белодробен оток. В бившата СССР първата операция е извършена през 1987г. от В. Д. Федоров в НИИ на 29-годишен пациент с рецидивиращ плоскоклетъчен карцином на ректума. До настоящия момент в световната литература са описани най-малко 44 такива операции, като освен тях има и много неописани.

Показанията за тази изключително травмираща и рядка операция са тежки травми в долната полвина на тялото, резистентни на лечение и малигнизирали декубитуси при болни приковани на легло, разпространени тумори на гръбначния стълб и тазовите кости, фрактура тип „open-book” и неподаващ се на лечение остеомиелит на тазовите кости, неконтролируеми язви и абсцеси в тазовата област, водещи до сепсис, когато с тазова екзентерация не може да бъдат премахнати достатъчен обем тъкани.

Операцията може да се извърши едно или двуетапно, като на първи етап се прекъсват ректума и уретерите и се извежда колостома и уростома за отвеждане на фекалиите и урината. Вторият етап е самата ампутация, при която vasa iliaca comm., v.cava inf., лумбалните прешлени на ниво L3-5, дурата и cauda equina се прерязват, след което предното и задното кожно ламбо се зашиват.  

Премахването на около полвината от съдовата система налага постоперативно мониториране на сърдечната дейност до пълна адаптация на сърцето към новите обеми. Малки съдови загуби могат да доведат до шок, както и интравенозните инфузии лесно могат да доведат до белодробен оток. Освен това е необходимо мониториране и поддръжка на бъбречната и дихателната функция. Липсата на нормална коремна стена води до редукция на белодробния витален капацитет и нарушаване на съотношението вентилация/перфузия.

Що се отнася до травматичната хемикорпоректомия и всички травми с обем близък до нейния, общоприето правило е такива болни да не се ресуститират и състоянието да се смята за несъвместимо с живота и недвусмислено водещо до смърт.

След хемикорпоректомия болните са годни за протезиране с вдлъбнати протези, подобни на кофа с два отвора, за поддържане на коло- и уростомата.

събота, 27 декември 2008 г.

Инхибиторите на протонната помпа /PPIs/ могат да повишат риска от фрактура на бедрената кост


В проучване на University of Manitoba, Winnipeg, Canada, публикувано през Август 2008г. в Canadian Medical Association Journal /CMAJ/ се съобщава, че рискът от остеопороза-свързаните фрактури нараства значимо, след 5 годишно приложение на PPIs, и е много по-висок след 7-мата година от приложението им.

Липом – Lipoma



Липомът е доброкачествен мезенхимен тумор, който произхожда от мастната тъкан. Появата му не корелира със степента на затлъстяване – среща се и при слаби  хора и продължава да расте, дори когато ораганизмът слабее.

Патомoрфология:
Представлява добре ограничена  формация, с лобулирана повърхност и мека консистенция. Има тънка капсула, която улеснява екстирпацията му. Микроскопски е изграден от мастни клетки, съединителна тъкан и кръвоносни съдове. Мастните клетки са с големи размери, изпълнени с масти, а ядрото и протоплазмата са избутани в периферията на клетката. Клетките са групирани в лобове, разделени от прегради от съединителната тъкан. В тези прегради преминават и кръвоносните съдове, количеството на които обикновено е оскъдно. Когато кръвоносните съдове са силно развити, се говори за ангиолипом, а когато съединителнотъканната компонента е добре развита – за фибролипом.
Най-често се локализира в подкожието или преперитонеално, значително по-рядко в ретроперитонеалното пространство, около някои вътрешни органи, в стената на кухите органи от гастроинтестиналния тракт /субсерозно или субмукозно/, между мускулите, субпериостално, в паренхима на някои жлези /паротидна, млечна/ и др.
Пределекционни места за появата му в подкожието са шията, гърба, седалището и др., където подкожната мастна тъкан е подложена на натиск или триене.
Големината му може да бъде варира в широки граници – до 20 и повече килограма. При по-големите, под действието на тежестта на туморната формация кожата в основата на липома се изтегля под формата на дръжка – lipoma pendulum.
Особени форми на липома са:
- Lipoma diffusum – без капсула, прониква с крачетата си в съседните тъкани и се свързва с тях, чрез съединителнотъканни нишки, което затруднява отстраняването му. Най-често се среща в областта на шията. При отстраняването му трябва да бъдат премахнати всичките му разклонения /крачета/, тъй като в противен случай може да рецидивира.
- Lipoma Verneuil – Potain – не-добре ограничен липом, който се локализира в супраклавикуларните ямки. Трябва да се отдиференцира от увеличени лимфни възли или оток на тъканите.
- Adipositas dolorosa – представлява малки бучки с по-твърда консистенция, от тази характерна за липома, пръснати в подкожието на цялото тяло и по хода на някои нерви. При натиск са болезнени.
По правило липомите не малигнизират, а при пълно отстраняване рецидивират изключително рядко.
Клинична картина: В подкожието обикновено се представя като добре ограничена формация, с лобулирана повърхност, не срастнала с околните тъкани и дълбоката фасция.
Преперитонеалните липоми, могат да преминат през преформирани отвърстия на предната коремна стена и да бъдат водещ пункт при някои хернии.
При локализация в стената на кухите органи на ГИТ може да се прояви със субилеусни прояви или кървене.
Диференциална диагноза:
Атером – образувание на дермата, за разлика от липома, който се локализира в подкожието /за повече информация виж поста за Атером/;
Абсцес – има признаци на възпаление /индурация на кожата, хиперемия и др./;
Други тумори – липосарком, хамартом и псевдолипом в областта на млечната жлеза и др.
Лечение:
Показания:
- козметични съображения;
- за хистологично изключване на липосарком;
- липоми даващи оплаквания;
- когато при проследяване нарастват и достигнат р-ри над 5см.
Не-хирургично:
1. Интралезионно инжектиране на стероид с локален анестетик – води до спиране на растежа и намаляване на размерите. Може да се наложи неколкократно инжектиране. Методът не е приложим при големи формации и не позволява хистологична верификация.
2. Липосукция – извършва се с игла и голяма спринцовка. Също не позволява хистологична верификация на формацията и е трудно да бъде отстранен напълно целият тумор.
Хирургично отстраняване на формацията – извършва се под местна анестезия, а белегът който остава е незначителен.

неделя, 12 октомври 2008 г.

Хълцането /лат. singultus/


Определение: Спазъм на диафрагмата, водещ до бързо, принудително вдишване, което се спира с внезапно затваряне на глотиса и е придружено от неконтолируем характерен звук.
Обикновено продължава няколко минути. Рядко може да песистира с часове, дни, седмици или месеци. Нормално явление е при новородените и недоносените деца.
В медицинската литература състоянието е известно още като синхронно потрепване на диафрагмата /synchronous diaphragmatic flutter – SDF/
Причини:
- консумация на голямо количество топли течности;
- прием на студени течности след топла храна;
- прием на големи количества храна;
- бързо хранене;
- кашлица;
- силен, продължителен смях;
- ексцесивен прием на алкохол;
- прием на наркотици – канабис, хероин;
- лекарства – бензодиазепини, барбитурати с кратко действие, дексаметазон, алфа-метилдопа и др.
- иритация /дразнене/ на nn.phrenici /диафрагмалните нерви/ от дилатация на стомаха, плеврит, базална пневмония, перитонит, перикардит, аортна аневризма, субфреничен абсцес, хиатална херния и др.
- компресия на nn.phrenici от тумори и други патологични процеси;
- инсулт или мозъчен тумор;
- електролитен дисбаланс – хипокалемия, хипонатиемия, хипокалцемия;
- метаболитни нарушения – хипергликемия, уремия;
- заболявания на бъбреците;
- без видима причина;
Патофизиология:
При хълцането спазмите могат да засягат билатерално диафрагмата или само едната част от нея. В 80% от случаите това е лявата хемидиафрагма. Честотата на спазмите е от 4 до 60/мин., като най-често е около 20. Тя зависи от индивидуалните особености и е обратнопропорционална на артериалното парциално налягане на СО2. Хълцането при жените е по-често през първата полвина на менструалния цикъл и особено няколко дни преди менструацията и намалява значително по време на бременността.
Рефлексната дъга на рефлекса на хълцане е описан от Bailey през 1943г. Тя включва:
1. Аферентно рамо – n. phrenicus, n. vagus и симпатикуса от Th6-12;
Процесите, които водят до дразнене на вагуса, а от там и до хълцане могат да бъдат:
- на менингеалните клонове – при глаукома, менингит;
- на аурикуларните клонове – попадане на чуждо тяло в ухото;
- фарингеалните клонове – фарингит;
- n. recurrens – тумори на шията, струма;
- торакалните клонове – инфекции, тумори, инфаркт на миокарда, езофагит, травми, астма, аортна аневризма;
- абдоминалните клонове – перитонит, тумори, стомашна дилатация, пептична язва, органомегалия, апендицит, холецистит и др.
Дразнене на френикуса – хиперекстензия на шията /притискане на коренчетата на нерва/, инфаркт на миокарда, перикардит, хиатална херния, субфреничен абсцес и др.
2. Център на хълцането – неспецифично локализиран около С3-5
3.Връзки с дихателния център, ядрата на френикуса, ретикуларната формация и хипоталамуса;
Засягането на централните структури от тумори, мултиплена склероза, съдови лезии, инфекции, травми и др. също може да се презентира с хълцане;
4.Еференции – n. phrenicus, m. scalenius ant., mm. intercostales ext., glottis /чрез рекурентната ларингеална компонента на вагуса/ и др.
Хипотези:
Филогенетична хипотеза - Christian Straus и съавтори от Respiratory Research Group, University of Calgary, Канада смятат, че хълцането е еволюционен остатък от амфибиалното дишане на земноводните. Те считат, че нервните пътища, контролиращи дишането с хриле, са се запазили и при по-висшите бозайници, включително и при човека. В потвърждение на това е наблюдението, че хълцането и дишането с хриле се подтискат при изпълване на белите дробове с въздух с по-високо съдържание на СО2, и могат напълно да спрат от GABA-рецепторния агонист Baclofen. Това също така обяснява защо недоносените прекарват 2,5% от времето си в хълцане – извършвайки дихателни движения, като амфибия, до окончателното формиране на белите им дробове.
Амниотично-атмосферна хипотеза - Ехографията на вътреутробното развитие на плода показва, че още на 2 месец от развитието си бебето започва да хълца. Предполага се, че тези контракции подготвят дихателната му мускулатура за дишане след раждането.
Теорията предполага съществуването на 2 различни нервни вериги в мозъка, контролиращи дишането. Едната се включва, когато плода е в среда от амниотична течност, която е по-вискозна и изисква по-голямо усилие на диафрагмата, а другата се включва с раждането, когато новороденото започне да диша въздух.
Лечение:
Обикновено хълцането спира спонтанно. Един от най-ефективните методи е дълбокото поемане на въздух и задържането му. Това води до повишаване на концентрацията на СО2 в кръвта и успокоява диафрагмата.
Необходимо е да се потърси лекарска помощ, когато:
- хълцането продължи повече от един ден.
- има чести пристъпи на хълцане.
- има затруднено дишане, болки в гръдния кош или световъртеж.
1. Немедикаментозно:
Стимулация на назофаринкса – тракция на езика, изпиване на чаша студена вода на глътки, смучене на кубче лед, смукане на резенче лемон, гаргара с вода, интраназално приложение на оцет - цели се дразнене на задната стена на назофаринкса и стимулиране на фарингеалното рамо на глософарингеалния нерв, участващ в еференцията на рефлекса на хълцането.
C3-5 дерматомна стимулация – с изтудяващ спрей или акопунктура;
Директна фарингеална стимулация с назален или орален катетър – ефективна в 90% от случаите;
Директна увуларана стимулация с дръжката на лъжица;
При стомашна дилатация – евакуация на стомашното съдържимо чрез предизвикване на повръщане или с назогастрална сонда;
Вагусова стимулация – препоръчва се използването само на един от методите – лаваж на стомаха с леден физиологичен серум, проба на Валсалва, масаж на каротидния синус, дигитална компресия на очните булбусу, дигитален ректален масаж / Израелски лекари съобщават за случай на 60-годишен мъж с остър панкреатит и упорито хълцане след поставяне на назо-гастрална сонда, което успешно са прекратили с дигитален ректален масаж./
Методи свързани с повлияване на нормалната респираторна функция – задържане на дишането, дишане в книжен плик, стоене няколко минути със сгънати към гърдите колене, CPAP /continuous positive airway pressure/, вдишване на 5% СО2;
Ментална дистракция – отвличане вниманието на бония, като той бива уплашен, изненадан или просто чрез съсредоточване на вниманието върху нещо друго;
Хипноза и др.
2. Медикаментозно:
Chlorpromazine – блокира постсинаптичните мезолимбични допаминови рецептори. Доза 25-50mg p.o., ако хълцането персистира 2-3 дни 25-50mg i.m.
Metoclopramide – блокира допаминовите рецептори в хеморецепторната тригерна зона на ЦНС. Доза 5-10mg i.v., i.m. на 8h или 10-20mg p.o. на 6h.
Baclofen – GABA рецепторен агонист. Доза 15mg/d p.o.
Haloperidol - 2-5 mg p.o. на 4-8h.
Ketamine – действа на кортекса и лимбичната система, като намалява мускулните спазми. Доза 0.4 mg/kg i.v. (1/5 от обичайната анестетична доза);
Lidocaine - 1 mg/kg i.v. с последваща инфузия на 2 mg/min.
Спазмолитици
Корекция на електролитния дисбаланс;
3. Оперативно – оперативна декомпресия на вагуса, блокада, аблация или нервектомия /оперативни прерязване/ на френикуса и др.
В случаите с органична генеза е необходимо лечение на основното заболяване.
Любопитно:
Най-продължителното хълцане е траело 68 години – от 1922 до 5 Юни 1990, а нещастникът на когото се е случило е американецът Charles Osborne. То е било с честота 20-40 хълцания/мин.
През Януари 2007г., Jennifer Mee от Флорида хълца 5 седмици – от 23.01.2007 до 28.02.2007.

събота, 4 октомври 2008 г.

История на кръвопреливането


Кръвопреливането /haemotransfusio/ е било стара мечта на човечеството, която се е реализира едва в началото на 20 век.
За него се говори още в поезията на гърците и римляните. Интересно е, че то е било желано повече с цел подмладяване, отколкото за спасяване живота на болни.
Първото преливане на кръв, за което има исторически данни, е било извършено в 1492 г. на стария папа Инокентий VIII с цел подмладяване. Един еврейски лекар прелял на папата кръв от три момчета. Върху начина, по който е станало това преливане, няма точни данни. В резултат на това обаче както папата, така и трите момчета починали и лекарят е трябвало да се спасява чрез бягство.
Истинската история на кръвопреливането започва с откриването на кръвообращението от Харвеи (W. Harwey) в 1628 г.
В историята на кръвопреливането се различават три етапа:
Първият етап е преливането на кръв от животно на животно;
Вторият етап - преливане на кръв от животно на човек;
Третият етап - преливането от човек на човек.
Първият етап започва в Англия през 1666 г. с преливането на кръв от животно на животно, извършено от Richart Lower. Опитите били толкова успешни, че вторият етап последвал още на следващата 1667 г, във Франция, където придворният лекар на Людовик XIV – Дени /Jean-Baptiste Denis/ и хирургът Емерц /Еmeretz/ след опити върху куче, извършили и кръвопреливане от агне на момче.

За съжаление само първия опит бил сполучлив и изобщо резултатите били твърде противоречиви, заради което Френската академия на наукуте /Paris Society of Physicians/ издала забрана за кръвопреливането, която траела почти 100 години и кръвопреливане било извършвано само при особено тежки случаи и само с разрешение на Академията.
Кръвопреливането се възражда отново в Англия, където е свързано с името на английския физиолог и гинеколог Blundell. Той извършил и първото преливане на кръв от човек на човек (1825) при родилка с постпартална хеморагия, с което започва и третият етап от развитието на хемотрансфузията. Блъндел има заслугата за конструкцията на голям брой апарати за преливане на кръв, а също така той е предтеча и на биологичната проба.

Но и при преливането на кръв от човек на човек нещастните случаи не престанали. Така от една статистика през 1873 г. се вижда, че от 263 преливания 146 (53%) са свършили летално.
В 1679г. Мерклин /Merklin/,през 1682 Етенмюлер /Еttenmuler/ и през 1875 г. Ландоа /Landois/ откриват, че при преливането на кръв от един вид животно на друг вид настъпва винаги аглутинация и хемолиза на прелятата кръв. С това били обяснени всички нещастни случаи при преливането на кръв от животно на човек и тези трансфузии били постепенно изоставени. Нещастните случаи при преливане на кръв от човен на човек получили обяснение едва през 1900г., с откриването на изохемолизините и изоаглутиногените /аглутиногените (антигените) и аглутинините (антителата)/ в кръвта от Ландщайнер (Karl Landsteiner). Естествено съществуващите аглутиногени са А и В и са свързани с червените кръвни клетки, аглутинините анти-А и анти-В се намират в кръвната плазма. В зависимост от наличието на аглутиногени и аглутинини, чийто сбор винаги е 2, Ландщайнер обособил наличието на три кръвни групи, които означил с римските цифри I, II и ІІІ (съответно А,В и 0. За това си откритие Ландщайнер през 1930г. печели Нобелова награда.

Две години по-късно през 1902г. неговите ученици А. Decastello и А. Sturli открили по-рядко срещаната IV група — АВ.
През 1911г. Dungern и Hirszfeld доказват съществуването на 2 подгрупи на кр.гр.А - А1 и А2;
По-късно Ландщайнер и Levine идентифицирали М, N и Р групите.
През 1940 г. Ландщайнер, Alex Wiener и Philip Levine установили ролята на Rh-фактора. При опит за имунизация на зайци с еритроцити на маймуна от рода Maccacus rhesus откриват неизвестен до тогава Аг, който нарекли Rh. Установили че 85% от бялото население на Ню Йорк е Rh (+), а 15% - Rh (-).
Безспорен напредък бележи откритието за индиректно кръвопреливане чрез консервиране на кръв с прибавяне на цитратен антикоагулант (1914), а след това през 1943 и на глюозо-цитратен разтвор (acid-citrate-dextrose-ACD).
В началото на 40-те Dr. Charles R. Drew поставя основите на сепарирането на кръвта и получаването на прясно замразената кръвна плазма и еритроцитен концентрат.
През 1950г. Carl Walter и W.P. Murphy заменят стъклените банки с днешните сакове.
През 1979г. се появява CPDA-1, антикоагулант и консервант, удължаващ живота на еритроцитите до 35дни.
От 1985г. насам са въведени различни тестове за изследване на донорската кръв за хепатит В, C и HIV;
До 1992г. са известни около 200 различни антигена, като от тях са изучени 75 %. Обособени са общо 22 кръвногрупови системи, най-важни от които са АВ0 и Rh. По-известни, но с далеч по-малко значение за рутинната практика, са системите Lewis, Duffy, Kidd, Lutheran, MNSs, P, Li, Kell, Cellano, Diego, Scianna, Dombrok и др.

събота, 20 септември 2008 г.

Ректалното приложение на NSAID в профилактиката на пост-ERCP панкреатит.

Dr. B. J. Elmunzer от University of Michigan, Division of Gastroenterology и съавтори, в публикация в GUT съобщават, че профилактичното ректално приложение на медикаменти от групата на нестероидните противовъзпалителни средства /NSAIDs/ сигнификантно намалява риска от развитие на пост-ERCP /Endoscopic Retrograde Cholangiopancreatography/ панкреатит /PEP/.